Защо е важен този въпрос и какво се постига с него?
На първо място, защото е от особена важност българския народ да упражнява конституционното си право да изразява политическата си воля пряко и без нужда от посредници или представители. Това негово суверенно право се ограничава и игнорира в последните тридесет години.
На второ място, защото българския народ има правото да определя политически рамки, в които да се развива политиката на страната, а не да се определя това от политическите партии, които вместо да изпълняват конституционните си функции да съдействат за формирането и изразяването на политическата воля на суверена, са си присвоили правото да решават вместо народа, който ги избира не за да го управляват, а за да го представляват. Защото и съгласно действащите конституционни разпоредби народните избранници са именно представители, а не властници.
И не на последно място, предвид ограничението, наложено от представителите на народа чрез законовото ограничение на правото на народа като суверен да решава въпросите за обявяване на война и сключване на мир в чл. 9 ал. 2 т. 2 от ЗПУГДВМС, народа може да е лишен от правото си да обявява война и да приема решение за сключване на мир, но може да решава каква да бъде политиката, която да водят неговите представители в Народното събрание и да налага ограничения по отношение на решенията, които те да взимат от негово име и за негова сметка. И това суверенно право на народа никой не може да оспори и да отнеме, защото то произтича пряко от конституционната уредба на Република България.

Изпращането на български въоръжени сили или използването им е въпрос от компетентността на Народното събрание според Конституцията на Република България. Това позволява да бъде проведен национален референдум винаги когато се налага, който да реши толкова важен въпрос като ползването на български офицери и войници в чужди въоръжени конфликти.
България е сключила договори, по които има съюзнически задължения, и тези договори, макар и обвързващи, дават възможност за преценка какви точно действия да извърши съответната държава. Задълженията за обща отбрана не изключват суверенни права, както и спазване на конституционния ред. Така например Споразумението между страните членки на НАТО и страните партньори, участващи в „Партньорство за мир“, относно статута на техните въоръжени сили, подписано в Брюксел на 19 юни 1995 г., изрично предвижда, че решенията за изпращане и приемане на въоръжени сили продължават да бъдат предмет на отделни договорености между заинтересованите държави.
С предлагания национален референдум не се засяга забраната, че такъв референдум не се провежда по вече ратифицирани договори. Тези договори уреждат общи принципи и задължения, докато изпращането на български въоръжени сили се извършва с конкретен акт на компетентния орган.
Въпросът касае не всички случаи на изпращане на български въоръжени сили като например участие в мисии, операции, съвместни учения с невоенен характер, а само когато става въпрос за въоръжен конфликт извън страната.
Един такъв референдум ще защити здравето и живота на младите български мъже и жени на военна служба, в случай че Народно събрание не заседава, тъй като със Закона за отбраната и въоръжените сили тази компетентност е предоставена на изпълнителната власт – Министерски съвет, както и когато съществува опасност от едно несправедливо решение на парламента при определена негова конфигурация.

Преминаването и пребиваването, статуса и поддръжката на съюзнически и на чужди въоръжени сили на територията на Република България, както и правомощията на компетентните държавни органи са уредени в закона за преминаването и пребиваването на територията на Република България на съюзнически и на чужди въоръжени сили.
Според този закон органите, които разрешават чужди въоръжени сили да преминават през България и да пребивават на територията ѝ, са Народното събрание, Министерският съвет и министърът на отбраната.
Народното събрание разрешава преминаването през и пребиваването на територията на Република България на съюзническите и/или на чуждите въоръжени сили с политико-военен характер. Когато се касае до преминаване и пребиваване на съюзнически въоръжени сили за изпълнение на съюзнически задължения компетентен е Министерски съвет. „Чужди въоръжени сили“ са въоръжените сили на държава или на международна организация, които не са съюзнически въоръжени сили. „Съюзнически въоръжени сили“ са въоръжените сили на държава, международна организация, държава членка на такава организация, които са страна по международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България, с който се създава съюз с политико-военен характер. „Съюзнически задължения“ са задължения, произтичащи от такъв международен договор. Такъв е Северноатлантическият договор, както и Споразумението между правителството на Република България и правителството на САЩ за сътрудничество в областта на отбраната (ССОО), подписано в София на 28 април 2006 г. То е ратифицирано от Народното събрание на 26 май 2006 г. и обнародвано в Държавен вестник, бр. 55 от 2006 г. С подписването на 28 февруари 2008 г. на 11 договорени споразумения по прилагане се доразвива правната база за съвместни дейности на български и американски въоръжени сили и за използване на договорените обекти и съоръжения. Съвместни съоръжения по смисъла на ССОО са: Учебен полигон „Ново село“, включително складовите съоръжения в Айтос; Военновъздушна база „Безмер”; Военновъздушна база „Граф Игнатиево”.

Тъй като въпроси, касаещи съюзническите войски, не могат да се решават на референдум по силата на чл. 9, ал. 4 от ЗПУГДВМС, предложението касае преминаването и пребиваването на територията на република България само на чужди въоръжени сили, който въпрос е от компетентността на Народното събрание, което определя неговата допустимост. В предложението е включено и условието преминаването или пребиваването на чужди въоръжени сили да е във връзка с външен за територията на България въоръжен конфликт – т.е. тази хипотеза изключва всички останали поводи и причини, които нямат такъв характер.
Решаването на въпроса дали въоръжените сили на друга държава или организация да преминават или пребивават на наша територия е особено важено, тъй като пряко засяга не само живущите в зоните на настаняване български граждани, но и всички българи. 

В последните години трайно се запазва тенденцията в изборите да участват 30-40% от населението с избирателни права. На практика мнозинството в парламента представлява едва 20% от избирателите. Въпросите за участие на български войски в чужди въоръжени конфликти, както и за пребиваването на чужди войски в България засягат не само 40% от населението, а всички българи, включително децата и подрастващите, които все още нямат избирателни права. Ето защо при така сложилата се в България политическа ситуация е особено важно въпросите, свързани с войната и мира, както и суверенитета ни, да се решават чрез референдуми – т.е. от целия български народ, а не от парламент, който представлява едва 30-40% от българите.

Според чл. 1 ал. 2 от Конституцията цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в Конституцията. Никоя политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет. „В свободните правителства, управниците са слуги и народът е техен господар и суверен“ – думи на Бенджамин Франклин, които определят народния суверинитет като неотменимото право на народа да има последната дума.
България е парламентарна република и народът упражнява непосредствено държавната власт, една от формите на което са референдумите. Те са уредени в Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Организирането на национален референдум е изключително затруднено от условията, които поставя законът, едно от които е чрез подписка да се съберат повече от 400 000 подписа, за да бъде задължено Народното събрание да вземе решение за произвеждане на референдум. Събирането на подписите е ограничено и със срок. Организацията е трудна, още повече че в една гражданска инициатива за разлика от партиите гражданите не притежават структури, офиси, опит и не на последно място финансиране. Така поставеното в закона условие (за 400 000 подписа) е не само трудно изпълнимо, но и несправедливо. След задължителната по закон проверка на подписката в ГРАО голяма част от участвалите в подписката се изключват (поради непълни имена, грешно ЕГН, неточни адреси и др.) – между 60 000 и 203 000 подписа са отпадали от всяка подписка досега, поради невалидност. Това изисква в хода на подписката да бъдат събрани значително повече от изискуемите 400 000 подписа, и то в условията на сравнително кратки срокове. 

Закони се създават, изменят и отменят като отговор на променените обществени отношения. Такива са спадащата избирателна активност, с което на практика българските депутати представляват по-малко от 40% от българите. Поради това действащият Закон за референдумите поставя неравностойни условия за субектите, които могат да инициират референдум – 1/5 от депутатите, президента, министерският съвет, от една страна, и гражданите, от друга. Право на законодателна инициатива (тоест да внася законодателно предложение в Народното събрание) има всеки народен представител. И като се отчете намаляващата избирателна активност през последните години и броят участвали в парламентарни избори български граждани може да се установи, че един български депутат е избран с 13-16 хил. гласа, независимо от което има правото да предложи изменение на закон, какъвто е ЗПУБГДВМС .В същото време българските граждани трябва да съберат 400 000 действителни подписа, за да предизвикат промяна в закона. Не на последно място не е отчетена и демографската криза. Първото предложение за създаването на такава гражданска инициатива е направено през 1999 г. с проект за изменение на Закона за допитване до народа, когато населението на страната е 8,5 млн. След като законът не е отчел динамиката в обществените отношения и не е регулирал правните норми, така че да има равнопоставеност и справедливост, ние можем и трябва да поискаме чрез национален референдум защита на правата си.
В други държави (Италия, Финландия, Швейцария, Словения и др.) изискуемият брой подписи е в пъти по-малък спрямо населението на съответната държава и като абсолютна величина, което не поставя в опасност устоите на демокрацията, но пък дава реална възможност гражданите пряко да упражняват държавната власт. В „Кодекс на добрите практики при референдуми“, публикуван от Венецианската комисия към Съвета на Европа, се препоръчва стандарт за иницииране на референдуми, а именно – чрез граждани с избирателни права, представляващи около 2% от избирателния корпус. Затова правим предложение за намаляване на подписите от 400 000 на 100 000.

В досега действащото законодателство, за да има решение на национален референдум, е нужно повече от половината отговори да са ДА, което поставя определени изисквания при формулирането на въпроса на референдума. Волята на избирателите с отговор НЕ няма никакви правни последици, дори 100% от гласувалите да отговорят по този начин. Така поставеното условие изисква въпросите да са формулирани по точно определен начин, което би могло да обърка избирателите до степен отговорът да не изразява действителната им воля. Например ако целта на референдума е да не се приеме Истанбулската конвенция, за да се отговори с ДА, въпросът трябва да се формулира така: „Съгласни ли сте да не се приема Истанбулската конвенция?“. Така формулиран, въпросът би бил объркващ. От друга страна звучи несправедливо, в случай че 60 или повече процента отговорят с НЕ, тяхната воля да не поражда правни последици. Подобен начин на отчитане на резултата нарушава равнопоставеността на българските граждани и в частност правото им на глас и избор. Референдумът няма да има значение и последици, ако над 50% от гласувалите не отговорят с ДА. С настоящия референдум искаме да задължим Народното събрание да промени закона, така че във всички случаи да е налице решение на референдума. Когато това решение предполага някаква законодателна промяна или решение, НС да е длъжно да се подчини на волята на народа.

С предложението се променя и условието определен брой граждани да са участвали в предходните избори, за да е редовен референдумът. Досега се изискваше участието в референдума на толкова български граждани, колкото са участвали на последните парламентарни избори. В предложението това ограничение отпада и на негово място се въвежда изискването мнозинството, т.е. поне половината от участвалите, които са посочили един и същи отговор ДА или НЕ и които на практика определят какво е решението на референдума, да са поне 1/3 от участвалите в последните парламентарни избори.
Накратко казано:
Когато мнозинството валидно гласували на референдума е не по-малко от една трета от участвалите на последните парламентарни избори, имаме решение на референдума. Независимо дали са гласували с ДА, или с НЕ.

Пример:
Някой поставя въпроса: „Искате ли България да подпише Пандемичното споразумение със СЗО?“.
На последните избори са участвали 2 600 000.
Една трета от тях са 866 667.
На референдума участват 2 000 000, от тях валидно са гласували с НЕ 900 000, валидни гласове ДА са 890 000, невалидните са 210 000. Имаме решение, взето с НЕ.
След това решение Народното събрание и Министерският съвет не могат да подпишат Пандемичното споразумение. (Ако и двете групи гласували – с ДА и с НЕ, са по-малки от една трета от участвалите на последните избори, няма взето решение на референдума – народът е проявил твърде малък интерес към поставените въпроси.)

Сега как е:
„Искате ли България да подпише Пандемичното споразумение със СЗО?“
Гласуваме масово с НЕ. Въпреки това още на следващия ден парламентът спокойно подписва Пандемичното споразумение. Защото в момента отговор НЕ не се зачита, дори и да е мнозинство.
Освен това сега се изисква в референдума да участват поне толкова граждани, колкото са участвали на последните парламентарни избори. Този праг никога не е преодоляван. Той спира референдумите в България напълно.

Законът за прякото участие на гражданите в държавната власт и управление предвижда, че може да се провежда национален референдум само по въпроси от компетентността на Народното събрание. Държавната власт се осъществява от народа непосредствено и чрез органите, предвидени в Конституцията (чл. 1, ал. 2).
България е страна по много международни договори, чиято уредба е в закона за международните договори. Задълженията ни по тези договори пряко се отнасят към всички сфери на обществения живот и като цяло имат отражение върху суверенитета ни. Договорите се сключват след провеждането на определени процедури от Президента и Министерски съвет. Народното събрание ратифицира определени договори, когато те го предвиждат или когато ратификацията е предвидена в Конституцията ни. Национален референдум може да се провежда само преди ратификацията на тези договори.
Законодателната уредба е изключила правото на народа да упражнява непосредствено държавната власт чрез референдуми по въпроси във вече ратифицирани договори, които са по-голямата част от договорите въобще.
Такива договори са участие в международни организации или договори с чуждестранни лица, съглашения, конвенции и др., независимо от наименованието им. Такъв може да бъде и предстоящият пандемичен пакт на СЗО например. Гражданите нямат никаква възможност да заявят своята воля по такива въпроси. Не могат дори да сезират Конституционния съд при противоконституционност.

Ограничаването на правата на българските граждани само до възможността да провеждат референдум по ограничена категория международни актове – тепърва подлежащите на ратификация, не намира опора в конституционното правило на чл. 2 ал. 1 от Конституцията и пряко засяга конституционните ни права.

В предложения въпрос са включени не само международните, но и всички дългосрочни договори (над 1 година). 

Наред с това се поставя условието договорите да бъдат ратифицирани или сключвани (чрез присъединяване, утвърждаване, подписване, размяна на документи и др.) само след като има решение на национален референдум и народът е съгласен. Подобно разрешение ще гарантира конституционните ни права и ще разшири обема на възможностите българските граждани да упражняват непосредствено държавната власт по въпроси със съществено значение.